Тя е шпионка на бъдещето. Куртизанка на думите. Залог на смъртта. Ужасното дете на френската литература, което се измива от прахоляците на времето в лазурното море на хедонизма. Горчи ли солта на живота? Има ли данък безоблачно щастие? Отговорът е отвързана шамандура по течението на събитията.

„Тук почива Франсоаз Саган и това не я утешава.”

Сама надписва надгробната си плоча. Знае, че скоро ще умре – или от старите клетви на папата, или от цигарата, която пуши от двете страни, или от удоволствие. Залага на третото. Онзи съсирек наслада, който лекарите ще нарекат белодробна емболия и заради който Жак Ширак любезно ще избърше опечаленото носле на Франция. Тиражът на сълзите я озадачава. Дори последното копие на „Добър ден, тъга“ да изчезне след смъртта й (заради скандала с укриване на доходи), хората ще се връщат към нея като в красива средиземноморска вила. Жадни за нежния циницъм на малкото чудовище, както я нарече „Фигаро“. Случва се скоро след като взима ключовете от черния „Буик” на баща си и удря спирачки на Сен Жермен де Пре пред издателство „Жюлиар“. Осемнайсетгодишна и с първата си сериозна дилема: как да похарчи стоте милиона франка от издаването на своя дебютен роман.

Сбогом Куаре, добър ден Саган!

„Ще си купим Ягуар!“ – казва на приятелката си Саган. Бе заела псевдонима си от Пруст – един от любовниците, които редовно я прелъстяват в семейната библиотека наред с Кокто, Флобер, Фокнър и Камю. Тези момчета не само я провалят на зрелостния изпит. Заради тях напуска Сорбоната. По цял ден  обсъжда достойнствата им в едно парижко кафене сред писатели, художници и артисти. Денем живее на изпаренията на светския живот, а нощем пише „Добър ден, тъга” – на тракането на портативната „Ремингтън” и в облака на цигарите „Голоаз”. Кой да предположи, че месец и половина по-късво тя за пръв път ще се допитва до баща си и то по финансов въпрос. „Трябва да ги похарчиш възможно най-бързо. На твоята възраст парите не носят щастие.“ – съветва я татко Пиер. Анемичното момиче с остър скалист нос не бе наследило красотата на майка си. От г-н и г-жа Куаре бе взело нещо далеч по-важно: бохемския дух.

„Обичам да губя. Винаги ми е харесвало да дърпам дявола за опашката и да живея над възможностите си. Отдавам го на факта, че една от бабите ми е рускиня…” 

„Уиски, ферарита, хазарт. Не са ли много по-забавни от плетене, домакинство и спестовни сметки?”

Осем милиона франка изчезват от зеленото сукно, а Франсоаз се хили. Обожава да губи. Нали утре ще си ги върне обратно. Ще си купи огромното старо имение на Сара Бернар в Нормандия и още един „Ягуар”. С толкова шумен двигател, че няма да чува как Франция цъка с език: „Нима е възможно 17-годишната Сесил да върти любов пред очите на баща си?!”. През 50-те в ушите на буржоата „Добър ден, тъга” свисти като „Петдесет нюанса сиво”. Екземплярите се множат като листни въшки, а хората ги изкупуват, дегизирани с маската на възмущението. В това време невинната икона на порока фучи към Монте Карло, Ню Йорк и Капри. Пазарува дизайнерски дрехи. Прави нощни къпания в уиски на Ривиерата. Дава разточителни вечери за новите си приятели – Труман Капоти, Ава Гарднър и Бриджит Бардо. Потъва в кокаинови облаци на хеликоптера на презизента Франсоа Митеран. Как го спечелва ли? Една вечер мосю Митеран изцапва вратовръзката си с червено вино, а Саган просто я отвързва и я потапя в чаша с бяло…

„Безгрижието е единственото чувство, което може да вдъхнови живота ни, но не разполага с никакви аргументи в своя защита.”

„Любовта трае около седем години. Толкова време е нужно на клетките в тялото да се регенерират.”

Какво има предвид Бардо, наричайки Саган „моята сестра близначка по съдба”? Двете плуват в едно и също море на хедонизъм и разкрепостеност. Море, в което любовта е изхвърлена на брега отломка. Такъв е опитът на Франсоаз с мъжете – като bad run в покера: поредица от губещи серии. И как не! Франсоаз току-що е излязла от кома в болница „Жорж Помпиду” след като катастрофира със спортния си „Астон Мартин”, когато големият парижки издател Ги Шелер й предлага брак… Поема гипсовата й ръка и нежно й прошепва: „За да те предпазя от самата теб, Франсоаз, ето защо.”. Няма такъв романтик като Ги. Една вечер Франсоаз се прибира, заварва го да чете вестник на дивана в хола и кипва. Тръгва си без обяснения. По това време е пристрастена към алкохола, обезболяващите и наркотиците. Заради катастрофата, заради буксуването на романа „Самотна усмивка” или просто защото… C’est la vie.

„Семейният живот не е нищо друго освен макарони на фурна. А това блюдо не се сервира в моята кухня…“

Франсоаз не спира да играе. Загубата от рулетката на брачния живот не я обезкуражава. Не и преди да е опитала отново. Омъжва се повторно. За Боб Вестхоф – недодялан американец и плейбой, който се има за скулптор. Представете си каубой в магазин на „Фаберже”… Ражда му син. А след седем години на хининова скука и досадни закуски Саган влиза в насрещното на човешките отношения. Отрича когато я питат дали има полисексуална ориентация. Дългогодишната й връзка с модната стилистка Пеги Рош и тази с френската редакторка на „Плейбой” Аник Жейл остават без етикет. Но какво значение има? Бе спряла да вярва в Бог на четиринайсет. Ако пък сега все пак й се явеше и й поискаше сметка, щеше да му разкаже една от най-добрите си истории. „Имах прекрасен „Астон Мартин”. Но като че ли не беше създаден за жени. Блъснах се със 160 км в час. Когато лекарите дошли, ме помислили за мъртва. Разкопчали яката ми и ми дали последно причастие. Ако умра сега, мога да отида директно в Рая…”

„Пристрастието към насладата е единствената постоянна черта в моя характер. Навярно не съм чела достатъчно?“  „Добър ден, тъга”