Чух махалото на часовника и гласа на кукувицата в мен. Замислих се за времето, децата и избора. Можех ли да чакам съдбата да ме направи майка? Излязох и тръгнах към клиниката по репродуктивно здраве.

„Не само мисля, че можем да се бъркаме в делата на Природата, мисля че Майката Природа го иска.“ Уилърд Гейлин


Стената на плача, Йерусалим, 2011 г. Между камъните, в които молещите се юдеи удрят глави. Между пролуките с милиони тежки като олово листчета. Някъде там трябва да гние и моето целулозно желание. „Искам да имам дете само от истинската си любов.“ Написах го малко преди десетгодишната ми връзка да остане с една единствена подпорна стена. Понякога едно безобидно желание може да се превърне в проклятие: ами ако никога не срещна тази любов? Или каквото и да се обърка с живота ми, мога да замразя достатъчно генетичен материал за поне още девет? Говоря на собствените си отражения в плъзгащите се врати на известна клиника по репродуктивна медицина. Качвам се в асансьора и той ме отвежда до конферентната зала, където се провеждат ежемесечни лекции по женско здраве. „Инвестирай в бъдещето, докато битката с времето още не е изгубена“. „Биологичният ти часовник не пита дали правиш кариера и дали имаш партньор“. „Замрази яйцеклетките си сега – твоята полица „Спокоен живот“.“

От едната ми страна седи четириока риба – двойка, която нетърпеливо чака следващата част от лекцията: въпросите към гост-лектора – специалиста по репродуктивна медицина. От другата – момиче, увито около стола си като лиана, което преписва кривата на семейните връзки: търсене и предлагане. Инициативата стартира след една неоспорима статистика: една от най-често срещаните причини да отлагаме забременяването е липсата на партньор. Сега си обяснявам и присъствието на мачмейкърите… Ще ни покажат как се правят любовни връзки инвитро. Взимат мъж, непушач, висок 185 см. и го поставят в социална епруветка с вас – жена, непушачка, висока 168 см. Ако ембрионът на любовта ви не оцелее, Keep calm and wait for Mr. Right. А междувременно? Последвайте ме из Цитаделата на неистовото желание за бебе. Из лабиринта на надеждата.

„Спящата красавица е яйцеклетката ти, не ти в спящо очакване на принца… За мен това е  инвестиция, десетки пъти по-добра от ваканция в Гренада или Бора Бора.“ – усмихва се 33-годишната Пресиана пред стаята за пункции и трансфери. Момичето изглежда така, сякаш, ако съблече униформата си на банков служител, ще започне да скача на ластик. Единствената подробност е, че яйчниците й не мислят така… „В продължение на година не успявах да забременея от бившия си приятел, въпреки че нямах медицински проблем. С онази любов се разминахме, но аз трябваше да продължа по стрелките на биологичния си часовник. Да узная какво ми бе попречило да имам бебе.“ За намаления си яйчников резерв и за това, че изчерпването му невинаги зависи от възрастта на жената, Пресиана бе разбрала зад стените на клиниката. И като асистент на изпълнителен директор „Риск“, бе решила да се застрахова срещу най-големия в живота на една жена: никога да не стане майка.

Вратата пред мен се затваря, а отвъд остава момичето, което отказва да играе с раздадените й карти. Тръгвам към зародиша на светлината в края на коридора и се сещам за малкото прозорче в стаята за пункции. След малко през него ембриолозите ще поемат яйцеклетките на Пресиана. Ако доскоро е отделяла по една или две на година, сега е стимулирана и яйчниците й приличат на съзведие. По това време вече са изсмукали течността от всеки неин фоликул и ако всичко е наред, яйцеклетките й блестят като луната под окото на микроскопа. Сега всички се молим: да не са по-малко от десет, да не са незрели, да не са презрели… Дори да замразиш яйцеклетките си, няма пълна гаранция, че от тях ще стане бебе. Някои може никога да не се събудят от ледения си сън. Други – да не успеят да се оплодят. За трети успехът е по-вероятен, но не и гарантиран. В крайна сметка няма ген на съдбата. Само течен азот, с който да я замразим за няколко обиколки около Слънцето.

На върха на тънка сламка, върху капка, по-малка от дъждовната, ембриологът на клиниката поставя планетата Гамета и тя застива моментално в целувката на течния aзот. Едва сега, когато времето е спряло, можем да се върнем в деня на 19 декември, 1985 г. В австралийската болница „Кралица Елизабет“ д-р Кристофър Чен става „бащата” на първото бебе в света, получено от ледено яйце. Той използва бавното замразяване, при което в яйцеклетката често се образуват смъртоносни ледени кристали. Близо три десетилетия по-късно процесът се случва с мълниеносна скорост и шансовете й за оцеляване нарастват драстично. „Виждаш ли този концентриран разтвор? Нарича се криопротектор. Той измества водата от най-голямата клетка в тялото ти и така я предпазва от ледените остриета.“ – почти шепне ембриологът. В лабораторията е толкова тихо, че чувам бруленето на косъмчетата в носа си, докато дишам, а всяко мигане ми звучи като трошене на орехи. Работата в криобокса е часовникарска. Една излишна секунда или трепет на ръката и…

Взимаме скъпоценния дюаров съд с яйцеклетките на Пресиана и слизаме в подземието на клиниката. Под – 140 градуса единственото, което им влияе, са микроскопичните дози космическа радиация, достигащи повърхността на Земята. Ето защо се съхраняват тук, на възможно най-ниското ниво. Минавам край цистерната с течен азот и влизам в тъканната банка – покоите на спящите красавици. Сред хилядите има и такива, които ще бъдат унищожени – в случай че собственичките им забременеят спонтанно и не пожелаят да ги дарят на реципиент или за научни цели. Гледам гримасите на невидимите и осъзнавам: за тях този криосъд ще си остане целия свят. А в него е студено почти колкото в дълбокия космос. В сравнение с този студ, температурата в Антарктида е направо тропическа… „Колко ще продължи най-дългата ледена епоха?“ – питам, а отговорът превръща сърцето ми в хронометър с обратно броене. Пет години. Препоръчителният срок за съхранение на Агенция по трансплантации… А какво, ако дотогава не Го срещна? Можех да отблъсна стената, която ме притискаше, но тя все още щеше да има крака.

Никога не се бях чувствала по-далече от желанието ми за дете, отколкото в момента, в който стоях пред гигантската утроба с предполагаеми животи. Чудех се дали ако замразя яйцеклетките си, няма да замразя и сърцето си. И ще има ли тогава криопротектор, който да разруши ледените кристали в него. Дали няма да се успокоя, че идеалният живот ме чака във фризера и самата аз няма да заживея във вана с течен азот. За Пресиана, на която се налагаше да свие преждевременно гнездо за малкото си останали яйца; за 24-годишните момичета на ръба на менопауза или за жените, на които им предстоеше химиотерапия – това бе шансът да бъдат майки. Но дали аз имах право да спра времето само защото сутрин се будех сама до себе си? И ако го направех, нямаше ли да предам собствените си надежди да срещна бащата на бъдещите ми деца СЕГА? От клиниката го наричаха застраховка. Аз го наричах примирение.

В крайна сметка всички имахме своя личен Бермудски триъгълник, който поглъщаше и най-добрите ни намерения. Не можех да знам дали полученият бластоцист на следващата ми връзка ще се излюпи от обвивката на обстоятелствата, ще се превърне в любов и ще се имплантира в живота. Той или ще приеме съдбата, която аз и приятелят ми му начертаем, или ще умре. За щастие и ембрионите, и любовите имаха право на този единствен и изконен собствен избор. И в него нито науката, нито надеждите имаха власт. Бях наясно, че тялото ми не е евкалиптова гора и че с всяка година яйцеклетките ми ще остаряват. Но колкото повече стоях в ледената хранителница, толкова повече мислех за дъха на слънцето. За сладката бързотечност на живота. За невероятното, но и опасно право на избор, което този криосъд ни даваше. За властта на утешението и за въпроса, който бащата на дизайнерското бебе Антон от „Гатака“ зададе на специалистите по евгеника: „Чудех се… дали не е добра идея да оставим поне нещо на случайността?“

А понякога случайността е най-бързият сперматозоид… Тя вече расте в корема на Дея, част от екипа на клиниката. Преди да забременее спонтанно, момичето бе сложило в сейфа на клиниката свой ембрион след дългогодишен стерилитет. Купчинката клетки спеше в малката си криолюлка от няколко години… Чудех се дали бе вярно онова за душата на замразения ембрион, която попада между живота и смъртта и не може да бъде освободена преди той да се роди или унищожи. Така или иначе Дея бе решила да даде живот на леденото си дете. Може би един ден двамата й сина щяха да играят на една игра: да плуват навътре в морето, докато единият не се уплаши или умори и не тръгне обратно към брега. И ако науката все още можеше само да предполага: вероятно това щеше да е момчето, създадено в лаборатория, чийто леден сън щеше да го забави в спринта на човешката еволюция, то за Дея нямаше да има значение. Все пак това бяха само теории, а желанието й да бъде майка – по-истинско отвсякога. В ръцете на Бог бяхме сложили пипета и всеки сам решаваше дали и как да се докосне до нея. Неусетно бях спряла да съдя хората, които пращаха и етиката, и Бог по дяволите. Та кой можеше да каже дали Адам Неш – първото дете донор, направено в лаборатория, за да спаси сестра си от болест на кръвта, бе използвано или благословено? А в този миг той сигурно пиеше с приятели или се целуваше за първи път…

Имаше някаква енигма във високите, чисти и автономни репродуктивни коридори. В стъклените стени, през които облаците приличаха на антисептичен памук, а дърветата – на фалопиеви тръби. В приложната магия на течния азот и в контейнерите, където хората съхраняваха поколението си срещу годишен наем. Енигмата се дължеше не толкова на това, че тук желанието за дете тежеше десетки пъти повече, отколкото навън. Нито пък на това, че колкото по-неосъществимо ставаше, толкова повече те завладяваше. Енигмата беше в друго: тук и надеждите, и отчаянието се разхождаха сред стотици свои клонинги.

Излизам от клиниката в първичния здрач и се чувствам като самолет, раздрусан от разликата в плътността на въздуха. Усещам контаминацията в него – в ламинарния бокс на случайността е пълно с потенциални разочарования, смътни предчувствия и делящи се клетки безизвестност. Но точно тук се намираше животът ми в момента. А над него, макар и с превръзка на очите, работех единствено аз.

(Бел.р. – Имената на лицата, посочени в статията, са подменени с цел конфиденциалност.)