„Градовете не са като хората; те живеят още и още, дори когато причината за съществуването им е отдавна отнесена от реката…“ Джон Ъпдайк

Но ако Ъпдайк позволи, аз бих възразила. Градовете са точно като хората. За да опознаеш един град, трябва да откриеш врата към миналото му, да изядеш една торба сол с него, да го напуснеш поне веднъж и да се върнеш по път, по който никой не минава. Amica изгори официалните пътеводители на Пловдив, грабна Алтернативната карта на Катрин Сариева и нагази в разкопките на времето.

Хотел 1868 звезди

„Знам, че е късно, но може ли да поговорим? Една жена от моята страна ми предсказа нещо. Предрече ми щастие и ми нарисува карта. Каза, че в Стария град имало една къща. Била много стара – „колкото първите смени на сърце в Анкара“. И че трябвало да ида в нея. Не каза коя е. Само, че е много важно за мен да нощувам под покрива й…“

Сигурно ви се иска да узнаете цялата история, но втората й част ще откриете едва по-нататък, с второто крило на огледалото. Там, където отиваме сега, нещата често са разделени на две. А ето ни и нас, градските иманяри. Сенките ни подскачат като жаби по едрите нощни камъни и хлътват в тютюневия Old Plovdiv Guesthouse. Първа спирка от алтернативния ни маршрут към сърцето на Пловдив. Чакайте! Ама това верно ли е капак от шевна машина, защото току-що се представи за „сандъче“? Поглеждам строго домакините, Христо и съпругата му Велизара. Едва когато се уверявам, че всяка част от телата им е автентична и е на оригиналното си място, приемам поканата им и влизам в столовата. Скоро ще може да се вечеря в градината, под арфата на някоя словенка или под флейтата на някоя шведка. Но сега е още хладно.

Полагам ръце върху масата, която е врата, и влизам в съня на къщата. „Когато я наехме, до колене плуваше във вода, а през очите й вятърът довяваше гълъбова перушина.“ Не знам дали Христо е спасил къщата от паяжината на времето или тя него – толкова е красива и стара, че може да обезсмърти и майска муха. Сега разбирам защо Брад Кели, милиардер, бивш собственик на тютюнево предприятие и настоящ шеф на голяма туристическа медийна компания, я сложи четвърта в престижната си класация. Брад, гордеем се с теб, ти си нашият американски възрожденец! Час по-късно полагаме крехките си преходни тела в дълговечните кресла на общата стая. В ролята на огъня е масата с приключенски трилъри, върху която Христо отваря бутилка вино и торбата с истории. „Виждате ли тези зазидани вътрешни прозорци? Някога семействата били големи и всеки знаел всичко за другия. През тях младите невести наглеждали децата, свекървата – децата и снахите, а Георги Хаджи Николаиди – всички.“ Хаджи Николаиди бил оригиналният собственик на къщата и богат търговец на тютюн. Плантациите му граничели с безкрайността на Беломорска Тракия, а тук били складовете му. Замаяни от лулата на историята и от виното, след малко вече тупуркаме по вековните стълби към една от деветте стаи.  

Тук всичко е истинско – от дъба до историите от снимките. Харесва ми да знам, че на тях е прабабата на Велислава, а не някой треторазряден модел от каталога на IKEA. А можеха да съсипят мястото с барокови мебели от Холандия… Влизаме в любимата стая на Христо. Преди пет години в нея той настанил първите си гости – млада италианска двойка, която наминала в разгара на ремонта. Дори тогава обятията на къщата били отворени… Най-вероятно съм далече от истината, но за мое лично удобство си представям Летисия Каста и гаджето й от „Островът“. „Знаеш ли… Бяха единствените, които ни повярваха, че ще реставрираме къщата за три месеца. Обещаха и се върнаха.“ Сядам по турски на леглото на италианците и поглеждам към стенописа по техниката „фреско“. Рисувала се, докато мазилката е още прясна, за да може боята да попие в кожата й. „Изобразена е реална сграда в днешен Истанбул – там Хаджи Николаиди командировал архитекта си. Да се вдъхнови от високите примери за култура и архитектура. Сградата е свързана с българската история, но точно как – това още е само загадка…“ Харесва ми тази работа с липсващите парчета. Без тях и играта, и историята свършват.

В три след полунощ още не мога да заспя. Превъртам думите на Христо и гледам едната половина на лицето си. Гледам я в самотно крило от огледало. Според градската легенда през 1946 г., часове преди да екстрадират на конски вагони втория собственик и семейството му, човекът скрил златното си съкровище. Къде може да го скрие един християнин? На високо. Тръгвам на нелегална обиколка из къщата и след като се спъвам в купчина разглобени легла, чакащи своя ред за реставрация, затварям отвътре вратата на мансардата. После насочвам газовата лампа към въпросната ниша. Мамка му, толкова е тясна, че само котка с металотърсач би се побрала в нея! Цяла нощ търся съкровището насън. А на сутринта то е пред очите ми.

По стълби от гръцки мрамор слизам в градината при най-старата и дива мушмула в България. Облягам се на една от колоните на верандата и разбирам защо издържат цялата тежест на историята. Като всеки добър търговец, Николаиди знаел къде е най-доброто от най-доброто. Знаел, че по-здраво дърво от червения ливански кедър няма и поръчал колоните от Ливан – щом Соломон правел от него храма си, а фараоните – своите саркофази, сигурно наистина е здраво… „Но едва покрай едни гости от Ларушел узнах най-доброто качество на този кедър. На два пъти градчето им – световно пристанище за търговия на дървесина – било изяждано от дървояди. Накрая го вдигнали от Cedrus libani и проблемът бил решен. Изглежда смолата на вечнозеленото дърво е непоносима за гадинките.“ А ние затваряме блажено очи при вкуса на домашното сладко от киви и арония, което Велислава ни поднася. После тя на свой ред отваря тритомника с истории. В него е околосветският пътешественик Лоран, който пристига на триколка с платно от сърф и спи пет дни и нощи. Но големият разделител в тритомника отбелязва една съвсем друга история. Помните ли туркинята от по-горните редове? „… Дойде към полунощ, със самар, който засенчваше луната. Говореше объркано и ни умоляваше да я настаним. Беше лято и нямахме свободни стаи…“ Минути след като й отказват, се случва чудо. Англичанинът от стая 7 внезапно напуска хостела – родило му се дете, преждевременно. На сутринта, в същата тази градина с аромат на арония, мушмула и ливански кедър, туркинята срещнала любовта на живота си. Наше момче!

Шифърът на Катрин

„Тук нищо не е случайно.“ – поклаща глава Катрин Сариева и влиза в градината с елегантна и готическа черна осанка. Разнася мускусен аромат, в който долавям и акорди от дървото на живота. Носи чашка с кафе и алтернативната карта на Пловдив в чинийката. Разгъваме я като ветроходно платно и веднага щом се сбогуваме с Христо и Велислава, поемаме по сиенитните вълни на Пловдив. Минаваме през двора на „Света Неделя“ и завесата от магнолия. После слизаме в подножието на Стария град. Замислям се за топографията на бита: за християнското население горе и турското долу, за мнителността на цитаделата и отрудеността на реката – сякаш виждам търпеливия й танц с оризовите салове. Дали пред Източната порта на античния Филипополис стоим като Дан Брауновите Лангдън и Сиена Брукс, които разбулват вековна загадка пред вратите на баптистерия „Сан Джовани Батиста“? Фантазиите ми са прекъснати от пресипнал женски глас. „Знаете ли, че според някои духовни изследователи седемте тепета съответстват на седемте чакри в тялото ви? И че черните и бели кристали на това мъжествено, силно и могъщо пловдивско тяло са дискети с енергия и информация от миналото за бъдещето?“ Белокосата госпожа определено ни хваща натясно. Не разбирам какво говори, но ми харесва как звучи. А сега затегнете коланите, защото Пловдив не е само в застиналите възрожденски къщи. Той е и в махленско живеене, където щракането на фотоапарата е в ритъма на маането.

Аджисана? Машала!

„Хош-гелдин в Хаджи Хасан махала! Един неразказан, но епичен Modus vivendi! Не пазете главите си. Влизайте смело в този магическия анклав между минало, настояще и бъдеще!“ – въодушевено изрежда Катрин. Владението на Хаджи Хасан – турски военоначалник и шуробаджанак на султана – е нещо като етнически битак. Между турците, българите и арменците се намират и роми с турско самосъзнание – тях, ако ги наречеш цигани, ама много ще ги обидиш. Завеси между животите на различните етноси няма, а границите са резки и непредвидими като лятна буря. Конски талиги си съперничат с джипове и коли от всички епохи. Запазили достойнството си къщи на дребни чиновници от миналия век преливат в тежък ориенталски разкош. Той пък – в схлупени полуразрушени къщурки. До непокритите с настилка кални сокаци се излежава паваж, а до паважа – калдъръм. Баш калдъръм. Изследваме повърхността като марсоходи, когато изведнъж засичаме неидентифициран обект. Малката Мелиса държи пластмасово бебе в неонова пелена и мижи срещу общото, справедливо и неподкупно слънце. Катрин й обещава, че ще й донесе една Amica, веднага щом броят излезе. Не знам, ама в тоя момент и трите го вярваме.

Никой официален гид няма да ви доведе тук. Само любопитството към кючека на ароматите и вересията на парадоксите. Само чок радостта от живеенето! Сякаш няма нищо по-естествено от това и ние хлътваме в известната шкембеджийница „Маджаров“. Как да откажем на жената – очите й лютят като турски червен пипер. Колкото и да не ви се вярва, Amica си поръчва шкембе с толкова чесън, че гони не един, а три дявола. При това не го прави зорлен, а защото така. „Хей, Катрин, когато развеждаше еврейската посланичка и бодигарда й, те поръчаха ли си шкембе?“ Как ще ме чуе – от телевизора дъни недублиран турски сериал. „Забраненият плод“?“ – питам лелята. Не, казва, “Сладка беля!”. Точно такава е и следващата ни спътница, Невим. Тя ни разказва за кучешкия си живот и за квартала на богатите. „Сакатлък! Няма келепир, будали сме! Ние в една стая, те на 3 етажа, не ги е срам!“– казва и, защо ли не се изненадвам, иска цигара. Нямам цигари, мога да й купя нещо от оня павильон, ако нямаше турска сиеста. Зад витрината му е „Кореком“: чинии, ножици, захар, кристал, Persil, комплект „Микадо“. Катрин е виждала и хай тек джаджи – полилей с вградена аудио система и вентилатор: „Духа, свети и свири, само триста лева, но на теб, красавице, ще ти го дам и за сто…“ Сбогуваме се с Невим, чието име означавало „отворена към света“, а аз се замислям как Аджасана се свързва с него. Виждали ли сте толкова сателитни чинии и антени на едно място? Това е животоподдържащата система на махалата. Малко преди да излезем от заешката дупка пътят ни пресича бял мерцедес с един чалъм ефенди и тайфа момчета с прически като на най-успелите шут бабаити. Сякаш са излезли от филм на Алмодовар – слаби, модерни и с перчеми по посока на вятъра.

Улица с девет живота

След махалата излизаме на площада при Славейковото кафене. Ако погледнем през 3D очилата на историята, ще видим мъжките проститутки около санираните от историята писоари. Ще отчетем даже, че още си ги бива… Минаваме през подлеза с оглозганите от времето римски останки и настъпваме елегантната опашка на улица „Отец Паисий“. В София улиците приличат на кучета, а в Пловдив – на котки. Като местообитание на пловдивската бохема, „Отец Паисий“ се припича изящно и мързеливо, а Катрин и нейната фондация „Отворени Изкуства“ поддържат и нея, и любопитството й живо. Тук, между северния край на Римския стадион и Централната поща, се разиграва почти целият живот на Сариеви. И все пак – улицата е по-дълга от живота. Влизаме в галерията и сладката Лени ни дава нейни стари снимки. В годините след Първата световна война „Отец Паисий“ се носи в стил арт нуво: в жакардови дрехи и плетива от ателие „Роза“ с меки шапки от „Шик Паризиен“. Излизаме от гардероба на улицата, а Лени ни дава нейния речник. А за арменците. Б за боклука. З за заведенията. И за изкуството. Ф за фамилите, които я превръщат в буржоазен гръбнак на града. Той се разклонява и към другите части на Пловдивския сиенитен плутон – към Сахат тепе, кръстен на часовниковата кула. Опа! С витрината „Young and pretty – 50 %“ настоящето ни дава последен шанс, преди да остане зад гърба ни. Не се подкупваме от постмодернистичния дискаунт и правим още една крачка назад във времето.  

Хълмът на културата

„Ако тепетата са своеобразни форми на градския живот, Сахат тепе е генофондът на интелигенцията. Оазис в центъра на града. Поглъща те със своите зелени сенки и белези на достолепно живеене. Усещате ли вече духа на интелигенцията от началото на 20-и век?“ – пита от трибуната на пътя Катрин. На него, в паметни плочи и табелки, е запазено присъствието на едни от най-видните интелектуалци. На всяка крачка изскача името на някой стоматолог, ортопед или семеен лекар. А достолепните зидове и постройки създават усещане за цитадели – на добрия пример, класата и ума. Сякаш за да подчертае непревземаемата им цивилизованост, до тях куфее гората. Веднъж, докато търсила къщата на д-р Марш, Катрин неусетно хлътнала в нея и почти се изгубила. Д-р Марш… Харесва ми бръшляна на мистерия около името му. Джордж Марш бил протестантски мисионер и част от голямата евангелистка общност с американски корени тук. Като един социален протестант, удрям главата си тъкмо в неговата къща – тя е най-красивата, защото е каменна и прилича на замък. Ей такива хора са щъкали в обръча на гората: мисионери, лекари, архитекти и адвокати, получили образованието си в чужбина. „Хора, които са знаели, че след порцелана, най-добрият изолатор срещу забравата е интелектът.“

Катрин ни разказва дълго за кастата на ерудитите. За добрите им обноски, ритуалното им хранене и малките им момиченца в кадифе и атлазена коприна, гарнирана с дантели. За черните им лачени стъпки, които още отекват върху топлите чела на камъните. За приемствеността на тишината. „Всеки атом от това тепе има респект от съседния. Няма кич, а историята е ревностно пазена.“ – шепне Катрин и ни превежда покрай дома на едно от бившите гаджета на Дебелянов. От толкова много информация не помня дали къщата й е днешната Класическа гимназия или гимназията е била диспансер за кожновенерически болести през 80-те. Но със сигурност помня, че Катрин каза следното: „Имах чувството, че ако мина от тук, ще се разболея от сифилис.” Каза го, защото този град е ужасно истински. Попива в кожата ти като мастило и те опива като хлороформ. Преминали през разноликата степ на три епохи, обиколката ни е към своя край. Остава само едно: да хванем някоя дива пътека към кулата, да сверим часовника си с нея и да пием по кафе в някое от бомбоубежищата, прочути със заведенията в тях. „Скалата“ или „Даяна“. Обръщам се към Катрин и я питам. Не е ли времето най-великият урбанист? Само то може да накара туркиня да спи в българска възрожденска къща, паваж да целуне калдъръм, а слънцето да залезе едновременно във всички посоки.