Тя е на Жълто море, той – в пустинята Гоби. Помежду им е Великата китайска стена и страстта, в която няма въздух за двама. Това е един велик пърформанс на болката и на нагона да дишаш сам.
В последните часове на 30 ноември 1975 г. през гръбначния мозък на Белград премина болезнена тръпка. За бъдещата кралица на пърформанса Марина Абрамович тази вечер щеше да промени всичко. Ставаше на 29, а баба й Милица й каза, че каквото се случи на рождения й ден, е съдба. В ръцете си държеше поканата от галерия „Апел“ в Амстердам. Щеше да вземе инстументите – своето тяло – и да напусне дома си на улица „Македонска“. „Колко далеч ще ме накараш да стигна, за да получа вниманието ти?“ – бе изкрещяла на Белград няколко месеца по-рано, когато отряза косата си и влезе в горящата пентаграма пред публиката в Студенския културен център. Тогава майка й – военна с чин майор – й каза, че се подиграва на Тито, а професорите й от академията по изящни изкуства – че е луда. Но в петолъчката Марина виждаше не комунистическа звезда, а собствения си катарзис.
Амстердам, 22:01 ч. Чувството да не е вкъщи дори минута след вечерния й час я подсещаше за първите й мастурбации. Пратен от галерия „Апел“, на летището я посрещна германският артист и фотограф Улай Лайсипен. Лицето му напомняше на табло с променено полетно разписание. Представете си Джеръми Айрънс, хванал косата си с клечици Микадо. Роден в бомбоубежище, Улай бе прекарал тийнейджърските си години в интернат. Неговото семейство бе полароидът на врата му, безполовите му приятели от нощен Амстердам и по волята на съдбата – Марина. Ако телата се свързваха чрез насладата, душите се свързваха чрез болката. Докато Марина взимаше психоактивни лекарства за шизофреници пред публиката в Белград, в Амстердам Улай режеше парчета от плътта си, слагаше ги във формалин и ги снимаше.
Марина не разбра кога напуснаха апартамента му в Амстердам, кога си купиха миниван и запълзяха по телата на пет континента. Топлеха се от секс и радикални пърформанси. Често дояха крави и кози, за да се нахранят – бяха създали хермафродитно тяло с две глави и то нямаше нужда от много. Караха на дъното на басейн в продължение на дни, стояха със завързани коси и насочваха стрелите на лъковете си към сърцето на другия. В Breathing in/Breathing out живееха от споделения въздух в дробовете си, поемайки толкова въглероден окис, че накрая припаднаха пред публиката… Беше всичко, за което Марина някога си бе мечтала: мъжът, който обичаше повече от себе си, матракът под ранените им тела, кучето им Алба, Вселената.
Болоня, Comunale d’Arte Moderna. „Защо всеки път аз трябва да бъда лошият, когато не ни плащат?!“ – процеди през зъби Улай и отиде да се разправя гол в офиса на галерията. За пърформанса Imponderable бяха решили да застанат като стражи на входа на сградата. Голи стражи, между които посетителите трябваше да се промъкват. Разстоянието помежду им бе толкова малко, че хората можеха да минат единствено с лице към единия от двамата. Дали защото почти всички посетители избраха да се проврат с лице към Марина, но в този ден изскърца първата панта на реалността. Помежду им се бе настанил духът на егото и той щеше да расте бързо. По-бързо дори от бебето в корема й, което махна в името на любовта. Не, махна го в името на изкуството.
Rest Energy
&
Pieta
Любовта е дифузия, в която единият винаги има повече въздух от другия. За рождения си ден решиха да повторят Breathing in/Breathing out в музея „Стеделейк“ в Амстердам – най-престижния, в който бяха стъпвали. Съединиха усти пред публиката и Марина изпълни дробовете му. Петнайсет минути по-късно, и с четири по-малко от времето им в Белград, Улай се втурна към тоалетната, за да повърне. Беше задушен. Почувства се така и когато Том Мариони от Crown Point Press покани само нея на събиране на големите артисти в Тихоокеанска Венеция. Тогава Марина му даде шанс, хвърляйки монета във въздуха. Но докато монетата се въртеше, Улай вече знаеше на коя страна ще падне. И подготвяше малката си компромисна реч, която Марина щеше да пусне на запис от кораловия риф на остров Понпей и славата.
На 30 март 1988 г., в 10:47 Марина тръгна на запад от главата на дракона. В същия момент, в друга времева зона, Улай закрачи на изток от опашката му. The Lovers бе последният им пърформанс – 2500 километра и три месеца път към края. Краят, който беше по средата. Тя нарани коляното си и спря за няколко дни. Той получи плеврит и отиде в болница. Продължиха да вървят. Тя – по стръмните планини, пъхайки камъни в джобовете си, за да не я отнесе вятърът. Той – през самотната пустиня и радиоактивните зони. „Да извървя Китайската стена е най-лесното на света!“ – гласеше бележка от него до нея. Марина я прочете и ускори крачка. Мислеха повече за първия си самостоятелен пърформанс, отколкото за това какво ще си кажат в каньона на Шанси пред Буда и Конфуций. „Не плачи, постигнахме толкова много…“ – прошепна Улай. И просто ей така допълни: „Чакам дете от китайската си преводачка Динг Сонг“.
Ню Йорк, Музеят на модерното изкуство, The Artist is Present. Казват, че е април, 2010 г., но в MoMA времето е спряло. С опряна на столчето опашна кост Марина стои в средата на празния атриум. Хиляда чифта очи ще потънат в нейните от отстрещния стол през оставащите два месеца. И нито един от тях няма да я накара да трепне. Да, дори очите на мъжа, който сяда срещу нея в момента. И праща и Буда, и праната, и нирваната по дяволите. И връща и стената, и китайците, и мъчението. И сълзите, и реките, и Алба. Той само я поглежда. Ужасно силно и адски близо.
