Но понякога стълбите, по които слизаме, водят нагоре… Тъкмо затова беше толкова трудно да се влезе и толкова лесно да се излезе. Избутвам вратата на мазето и изкашлям парата. Искам за избягам възможно най-бързо от тази жена. Да се хвърля от моста на старото й тяло и да падна обратно в реката на изгладнелите като пирани илюзии. Илюзията, че красотата е евкалиптово дърво. Илюзията, че младостта е сингулярност в черна дупка. Илюзията, че мъжете винаги ще бъдат мои сенки – от пладне до залез. И че слънцето ще ме огрява винаги под един и същи ъгъл.
„Свети Мина ме наказва. Плащам си всеки ден, всеки час…“ – връща ме гласът от долу. Бях секундант в дуела между ангелите и демоните и не можех да си тръгна… Евгения стои полугола пред Мина, покровителя на семейството, забит с пирон в ронливата мазилка. „Ангелите заслужават да умрат! Точно тук, в дома ти през последните трийсет години. В абонатната на тази достолепна кооперация на улица „Московска“!“ Взима маркуча с полувряла вода и полива краката си – две омаломощени безформени риби. После хвърля храна на тринайсетте котки и продължава с хрипкав глас: „Веднъж оставих майка си с пневмония вкъщи. Хункнах навън подир живота, следвайки познатия пулс между краката си. На третия ден се върнах, а тя беше мъртва…“
Страстта не пита какво ще стане утре. Тя минава през огъня без противопожарно одеало, а после вдига наздравици от ада. Ето какво й казвам. Казвам й, че върху нея разумът винаги ще изглежда като дрипа. И че нито френският колеж на „Леге“, нито френската филология и историята са имали силата да я отклонят от черния път на страстта. Тя може и да става за учител, но е ужасен ученик… „Животът ми даваше възможности, а аз нарочно дерайлирах от тях. Предпочитах да се любя по цял ден и смятах, че ако познавам собственото си тяло, познавам целия свят. Докато аз скитах, моят съпруг, Александър Фол, правеше любов с историята и с Тракия. Щеше да стане голям, да пие кафето си с Людмила Живкова, да носи ордени и медали. Аз носех просто ордена на еднодневната страст…“
Намирам се в град в стил късна разруха, от който няма излаз към младостта. Вървя по красиви сексуални руини. Лежа на пружиниращия й гръден кош и я слушам, докато изгревът подмокря небето. Поглеждам към старата шевна машина Кьохлер до стената, откачам един ремък от крачното колело и я прекъсвам: „Нали Александър Фол не ти е бил истински съпруг? Сключили сте брак само за да затвориш очите на майка си. Тя нямаше да го приеме в дома си, ако знаеше, че се жениш, за да помогнеш на кариерата му…“ Евгения поема дъх: „Бяхме състуденти по история. Денонощно заедно… Беше по-малък от мен, на деветнайсет и току-що бе спечелил ананоимния конкурс на Кеймбридж. Знаех, че като се оженим и заживее у нас в „Хаджи Димитър“, ще му осигуря и времето, и спокойствоието да стане академик. Но това не променяше факта, че сме съпруг и съпруга.“
Зад завесата на брака Фол учи историята на стария свят, а в почивките пише курсовите работи на Евгения и останалите от компанията. Тя пък живее contre–jour – във вечна нощ с халка на пръста. „Дори свекърва ми не знаеше, че с Фол никога не бяхме правили любов. Беше ми купила вана, от тия металните. Смяташе, че не мога да забременея. Когато с Фол се развеждахме, ме заставиха да изтъкна именно тази причина за развода. Бяхме така щастливи с Александър, че бракоразводните адвокати попитаха дали не им се подиграваме. Накрая все пак го изрекох: „Не мога да имам деца!“. Никой в онази зала, освен аз и Фол, не знаеше, че имам 33 аборта и нито един от него. Никой не предполагаше, че не желая семейство и еснафски живот. Че всичко, което искам, са мъжете отвъд собствения ми хастар.“
Не, тя не искаше да свърши като оплодена сьомга. Оплодените сьомги хвърляха хайвера си и умираха, а тя трябваше да живее. Докато навън се развиделява, в скулите й нахлува розова кръв. Сякаш някой заблуден вятър бе довял от меланиновите зрънца на младостта обратно в пустинната степ на кожата й. „Бях скитница. Номад, заченат в оргазма на света. С душа на хамелеон и змия вместо линия на живота. Нямаше мъж, който да пожелая и да не ме чука до края на нощта. Всеки път бях с различен и нито един от тях не ме нарече курва. А мъжете бяха моята болест, моята чума и моят морфин. Знаеш ли какво се случваше с мен, когато видех някой наистина хубав? Сърцето ми слизаше в слабините и започваше да бие като боздуган. Като че ли някой освещаваше величествена камбанария…“
А любовта? Тя е копелето на страстта. Знаете ли защо жени като Евгения никога не се влюбват? Прекалено са заети да обичат целия свят. Пък и за да ги уцелиш в сърцето, трябва да свалиш мерника си доста по-надолу… Веднъж почти се случва. Един директор на предприятие с ей такъв гръден кош наема семейната им работилница в „Хаджи Димитър“… Ръката му е косачка, която вършее сетивата й и по някое време Жени се пита:„Това ли било любовта, дето плачат толкова?“. Е, майка й разбира, че е женен и я заплашва, че ще се отрови, ако не го остави. След поредния секс Жени изяжда главата на тази любов като женска богомолка. На сутринта дори не си я спомня… „Животът е странно нещо. Преспах с толкова мъже и винаги ги пусках да си отидат. Със Сашо дори не се бяхме докосвали, но той бе единственият, на когото се възхищавах. И за когото се сетих, когато един ден нагонът спря…“
В нощта, когато нагонът спира, мостът „Чавдар“ не свързва два булеварда, а една 40-годишна жена с отвъдното на желанията и катакомбите на страстта. Върви по парапета на зрелостта и не се страхува от мъжа по петите й. Знае, че е поредният, привлечен от хубавите й прасци и че я гони, за да я погледне в лицето. Не предполага, че приближава като горящ фитил към динамит и че ще я заключи в пламъка, към който никой не посяга. „Да ти еба майката!“ – изругава, щом я вижда отпред. И отминава. „Първо си казах, че е невъзможно. Че не съм чула добре. Стига глупости, ти никога няма да погрознееш. Дори, когато наистина погрознееш… А после започнах да се бичувам с камшика на съмнението и да повтарям думите му, докато душата ми не ги прие както плътта поема гвоздеи. Спомних си и думите на Фол – че все някой ден времето ще ампутира младостта ми. И готава отново ще се уча да ходя. И просто стъпих от дугата страна на моста.“
Веднъж усетила летливостта на мъжете, сексът й станал противен. И най-хубавият пенис бил хобот на малариен комар. Задникът й хлътнал, талията й изчезнала, „сурата“ й се набръчкала като чаршаф и побрала болката в улеите. „Не исках да живея в лъжи. Бях прекалено умна, за да обвинявам съдбата и прекалено наясно, че с мен е свършено. Отказах се от работата в библиотеката и от къщата от другата страна на моста. Дойдох дук, където ми е мястото – в кота нула на страстта. Позволилиха ми да остана в абонатната при условие, че чистя входа. Бях предпочела да съм плъх, отколкото еснаф.“ Ако някой може да огъне ребрата на Земята и да й намери друго място под слънцето, нека го направи. Да откъсне плесенясалите й зърна и да ги засее в пръстта – страстта ще поникне отново.
„Ти няма ли да захванеш нещо в тоя живот, дето ще ти донесе награда?“ – пита я веднъж майка й. „Ако беше чела колкото четох аз, щеше да си десет спъпала над мен. Така и не си взе поука.“ – назидава я друг път Фол. Но да търсиш поука в страстта, е като да търсиш поука в боксов мач. Всичко, което ти остава, е да стъпиш върху собственото си сърце и да гледаш зрелището на болката. Когато бащата на Фол, Николай, й помага да стане учителка в Усойка, Евгеня най-после грабва шанса. Става учителка по старсти на един преподавател по геология… Заедно изучават тектониката на плочите и природните бедствия – в леглото. Питайте я как е произлязла Вселената и тя ще ви разкаже собствената си теория за Големия взрив…
„Притискала си мъжете като менгеме и не си им позволявала да се отдръпнат. Не си ги молила да те пазят. Искала си всичко от секса и не си носела морален компас в неговата джунгла. Какво като крилата на пеперудите в Бразилия предизвикат торнадо в щата Тексас? Майната им на последствията!“ Не виждам лицето й, но знам, че се усмихва. И че в зимата на нейния живот мъжете са били единственото й лято. „Дали мисля живота си за грешка? Не и знаеш ли защо? Много хубаво живях, бе! Много хубаво беше, бе! Ма това не беше ден, два или година… Беше цял живот – компании, мъже и пълни чаши… И не ме интересува как ще ме снимате. Ако искате, снимайте ме в лицето…“ – казва и ме поглежда с лекомислието на обречените. А аз се засрамвам от наивната си младост и слизам към горната земя. Не й казвам сбогом. Знам, че ще се видим отново – от другата страна на моста.
