„Ние сме като емигранти. Всеки от нас има къде да живее, но е толкова хубаво да бягаме. И да правим секс тук, във входа на някаква си кооперация…” Б. ми говори на пресекулки. Оглежда се да не би да ни види някой. И двамата треперим. От щастие ли, от студ ли… Познавам го от няколко месеца, но така и не знам как мирише възглавницата му. Нито какъв цвят е четката му за зъби. Знам само, че понякога, когато се подстригва с машинката (а той върши това, за да се съсредоточи), без да иска, си прави „дупки” на главата, които после заличава с черна боя за обувки. Б. не е стандартно красив мъж. Физиономията му е особена, а ушите му стърчат като на горски елф въпреки хилядите ми опити да ги прилепя към главата му с целувки. Все едно природата е била пияна от щастие и си е играла на ротативка, когато е правила лицето му. Всъщност той е от онзи тип мъже, дето малко те е срам да ги изведеш на кафе с приятелките си. Обаче само като те погледне и все едно валяк минава през теб. Е, аз го изведох на кафе с приятелките си. И през цялото време ноздрите им се разширяваха в стремежа да доловят миризмата на Armani. Но така и не подушваха нищо. Сякаш всички те живеяеха една промишлена любов, която се базираше на домашен секс, лъскави подаръци и малоумни обръщения от сорта на „мило”. Нито следа от любовен фанатизъм. Нито белег от пристъп на лудост. По това време, разбира се, още не знаех, че и нашата улична любов ще се измори и ще влезе на топло вкъщи, където, още по-уморена, ще се удави в супата. В едно обаче бях сигурна: всичко, което познатите ми и техните гаджета изживяваха, си бяха чисти развалини в сравнение с нашата доброкачествена и непоръбена любов, която никога не беше влизала в кухнята.

Късен следобед, по залез слънце. Градът се движи около нас. Люлее се точно като гондола. А ние сме ту отдолу – отрепки на обществото, ту отгоре – богове на мръсния софийски център. Двамата вървим, засмукани от следобедния вакуум. Търсим най-западналото и вдъхновяващо място, където да се приютим. След щателно проучване се оказва, че това е хотел “Цура” на Лъвов мост. Всъщност ”Цура” е пародия на живот – коктейл от долнопробни миризми и интернационален абсурд. Но сега ние сме там, за да направим рай от тази дупка. Тук сме и за да изпушим един невероятно качествен джойнт (само че ние още не го знаем). Жълтата крушка на тавана едва крета, все повече тъмнее. От дългия престой на погледа ми върху нея почти се е размазала. Сега прилича на смола, която обещава много от ТНС (тетрахидроканабинол). С Б. се опитваме да държим съзнанията си в прегръдка. Реалността е блиц. Всичко започва. Всичко свършва. Мигаш веднъж и вече си мъртъв. С него сме на леглото и правим секс. Топло е. Усещането се размножава на хиляди копия заради тревата. Възбудата се накъсва, зашеметява ни, а после отново ни връща в съзнание. Беше ли сън това, или в минутите, прекарани в тази стая, животът ни наистина придобиваше смисъл? Нямахме никакъв изход освен собствените си тела. Там, сред тоталната мизерия на квартала и хотела, кожите ни, топлината ни, кръвта ни струваха десетки пъти повече, отколкото при нормални обстоятелства. Защото ни стигаше това, че се обичаме.

„Май трябва да се самоубия. Не мога да живея с мисълта, че теб те има. Като пробит съм. Не мога да спра да ти говоря. Искам да убия целия свят. Той е за нас. Освен това ужасно ревнувам от всеки, който те погледне. Искам най-накрая да имам дете от тебе, по дяволите! – в този момент той нарочно падна с лице към земята и разкървави лицето си. Тая болка е нищо в сравнение с болката, която ти ми причиняваш…!” Така си прекарвахме времето. В разговори, с които правихме фистинг на живота. Пилеехме парите на родителите си за глупости и беше вълшебно. Возехме се с таксита без посока и разправяхме измислени истории на бакшишите. Играехме на тенис със звездите, лежейки по гръб на асфалта (мърдаш главата си наляво-надясно, като междувременно мижиш с едното око). Това бяха последните капки безгрижие. И последните целувки по бузата от този живот, преди да отнесем голямото и брутално чукане.

Началото на края постави денят, в който баба му го изгони от тях и му каза заветните думи, чийто смисъл, колкото и да ти бяга, все някога се връща при теб като бумеранг и те халосва по главата: „Синко, време е да пораснеш.” И без да се усетим, вече вървяхме угрижени и сякаш с по 5 сантиметра по-високи по улиците. И купувахме вестници с обяви за квартири под наем. Все още бяхме stoned in love. И нямаше значение в каква дупка ще живеем. „Щом не можеш да вземеш компютъра от вас, ще ти купим стара пишеща машина, продават ги пред църквата „Александър Невски” – погледна ме той. И валяк мина през мен. И купихме пишеща машина. И продължихме към жк „Сухата река” за огледа на нашата първа квартира.

Аз мразя църквите. Заради оскъдната светлина в тях – колкото да загатне, че животът продължава. По пътя обаче видяхме една, която неудържимо ме привлече. Решихме да влезем – и без това все още нямахме сигурен подслон. Беше празна, само едно 9-годишно момченце коленичеше и вглъбено се молеше, а главата му опираше земята. „Искам да стана свещеник, защото още се напикавам” – усмихна ни се то, а после ни благослови. Това беше нашият малък свещеник. И първият и последен път, в който щяхме да се целуваме в църква… заедно.

Следва продължение…