Част II: Панелната любов

Намираме се на етаж 13 в един блок в квартал „Сухата река”, от който няколко души смъртоносно са се хвърляли. Разбираме го от хазяйката, макар че не е трудно да се досетиш как депресира този соцблок, който на всичкото отгоре си има и близнак отсреща. И от него са се хвърляли. Нещастието обича да се оглежда.

Помня как първата крачка в апартамента отвори пред нас гледка, която само за секунда ни отрезви и най-накрая събра упоритата като разсипан живак реалност. Мухлясали кафяви пердета. Кухня с разбити белезникави плочки. Миризма на белина, неуспяла да дезинфекцира спомените на предишните обитатели. Какво се случва през следващите три години? Ами това, което се случва с любовта – или се разваля с яйцата, или изгаря с филийките, но винаги е нещо в кухнята. Само и само за да избяга от нас и от вродения ни инстинкт да я опитомяваме. Защото поискаш ли да задържиш една такава любов, тя непременно ще си отмъсти. Ще вгорчи живота ти с хинина на навика и със сярата на развалените яйца.

„Помниш ли сърцето от бензин, което запали за мен в онзи двор? Къде изчезна всичко това?” – попитах го една сутрин, докато той се бръснеше преди работа. „Не ща да правя сърца. Искам само да спим заедно вечер. Всяка нощ.” „Но преди  се шляехме…” – продължих да настоявам аз. „Преди имаше пари” – прекъсна ме той и излезе. Новият живот го промени. А аз останах сама в ада да вкусвам от тази промяна. Започнахме да гледаме твърде много телевизия. Сексът вече не беше достатъчен сам по себе си. Б. искаше истински порнофилм. И малко по малко мечтите ни започнаха да губят от безсмъртието си.

По цял ден стоях в апартамента и чистех онова, което не можеше да бъде изчистено. Нямах нищо против миризмата на котешка пикня, нито ронещата се мазилка. Вярвах, че връзката ни ще оцелее дори и в мизерията. Готвех, а миризмата на манджи толкова се впиваше в нас, че вече не можехме да усетим миризмата на телата си. Не се познавахме. Междувременно репликите му към мен ставаха все по-смели: „не мога да обичам някой, който виждам всеки ден”, „нека направим график на срещите си”, „не ставаш за готвачка”, „ако те обичах, щях да се оженя за теб”, „не си достатъчно страстна”, „не знам дали не искам други жени”…

След това сменихме още няколко квартири. Но във всяка от тях аз се чувствах като в онзи филм „Необратимо”… В него историята вървеше отзад-напред и се казваше нещо много вярно: Le temps de’truit tout. Времето разрушава всичко. Първата целувка. Първата целувка с език. Първият секс. Първият разкрепостен секс. Колкото повече неща ни се случваха и колкото повече време минаваше, толкова по-слаб ставаше пулсът на любовта ни под собствените й руини. Le temps de’truit tout. Трябва да се направи математическа формула за това.

„Моля те, прочети това писмо: Искам отново да станеш същият, а ти какво ми казваш? Че не съм прала дрехите ти, че си още дете и този живот заедно с мен не бил за тебе… За Бога, преди спахме на студения цимент, а сега се оплакваш, че чаршафите са мръсни!” От любов не се умира, ще го забравиш, фъфлят мъдрите беззъби бабички по тази земя и разправят, че мъжете са като мъжките щъркели – поздравяват с тракане на клюна си всяка прелитаща женска, готови да отгледат малки с която и да е от тях. Всъщност любовта няма как да се разкаже. Може само да се премълчи. И когато страдаш от нея, би трябвало да те пращат с рецепта в аптеката. Защото е по-стара от холерата и чумата, а опустошава по-силно. Която е обичала така, тя знае: най-вероятно именно Неговият дъх е причината за глобалното затопляне. И може би единствено слюнката Му е тази, която неутрализира петрола в Световния океан… Поне така мисля сега – сама с реанимиращите спомени. И без посока. На терминала.