20:35 Прекрачваме вратите на Marionette. Новият градски терминал, от който нощните пасажери се разпределят по останалите нива на забавлението. Освен че сближава тектонските плочи на града, омесвайки богати, известни и простосмъртни, тоалетната на Marionette е напът да измести легендарния мраморен будоар в хотела и да се превърне в най-известното място за тагове в София! Осветлението е приглушено. На повърхността се носи бленд от аромати. Едно тирамису, посадено в саксия, пресича краткия ни път до масата. А марионетките на удоволствието дискретно надигат глави, за да ни огледат…
М: Никак не е лесно да тичаш на 12-сантиметрови токчета през градинката на х-л „Маринела“! Още по-трудно е да го направиш в 4 сутринта, без да я прекопаеш.
МЧ: Но пък сигурно е готино да живееш срещу двете най-пълни заведения в София: отваряш очи и вече знаеш кой къде е…
М: Питай ме дали ми е приятно да ми звънят през час с въпроса „Случайно да виждаш колата му? Номерът е….“ Превърнала съм се в катаджия! И все пак, истинска мистерия е как всичко е пълно, дори във вторник и сряда…
МЧ: Мисля, че е заради витрините. Имаш достатъчно време да видиш кой или какво паркира, а после да заемеш позиция.
М: Именно. В Marionettе позиционирането е жизненоважно. Трябва да седиш така, че да дадеш на субекта уникалния шанс да те види и да те проследи до Megami. Макар че обратната история ми е любима. Веднъж една от най-добрите ми приятелки дойде и ми каза: „Тази вечер отиваме в Marionette. Ще го дебнем.” Попитах я защо й е да дебне бившия си, а тя ме погледна с недоумение и каза: „Как защо? За да го игнорирам!“ А, ето ги и редовните. Тук са jour fixe – във фиксиран ден и час.
М: На мен пък Marionette ми напомня за първообраза на Facebook. Имам предвид виенските салони… Ако човек се абстрахира от наргилетата, разбира се…
Е: И от селфитата. Някога питали ли сте се защо изобщо го правим? Цялата тази реклама на щастието?
МЧ: Просто е. Никой не обича киселяците.
22:41 Звездите са лунички по лицето на нощта. А тя изглежда направо стръмна от ръба на rooftop бара в Sense. Превръща ни в снайперисти, готови да острелят удоволствието с един куршум. Сменили сме климатичния пояс и сега хлътваме под топлата пергола на панорамния бар. Там, откъдето елитните градски буби заплитат пътя на „коприната“. Звучи Opus на Ерик Придс, а златните куполи на „Свети Александър Невски“ вече плуват в очите ни…
М: Ритуално се заклевам, че тази вечер ще се целувам с някой.
МЧ: А аз вече си харесах един. Ей онзи там, с ризата и вдигнатата коса. Но е с момиче… Виж й носа! Една приятелка би казала, че ако е овца, ще умре гладна. Но не и аз. (смее се)
М: Огледайте се. Токчетата в Marionettе може и да са по-високи, но в Sense чантите са по-скъпи, а горните копчета на блузите – закопчани. Що се отнася до мъжете, повечето са с жените си. Не че не може да ги видите с любовниците им – например в бизнес класата на Turkish Airlines…
Е: Е? Какви са тези мъже? Адвокати, строителни предприемачи?
М: Каквито и да са, не им се налага да лъжат за това, с което се занимават. И не се интересуват, че няма да ги видиш от каква кола слизат. Някак вдъхват респект. Лошото е, че тук е доста по-трудно някой да те заговори…
МЧ: Май сме в типа бар, където, за да се влюбиш, първо трябва да те обнадеждят.
М: Да бе! Всяко момиче, от време на време, иска да не му провървява в любовта…
МЧ: Тогава като че ли най-много те свалят…
М: Тогава разбираш, че най-сладко e да хващаш рибите и после отново да ги пускаш в морето…
МЧ: Номерът е да не ти пука. Веднъж в асансьора за насам срещнахме столичен боксьор. Засмя се на сребърната ми чанта Margiela – онази с форма на голям бонбон. И когато по-късно се оказахме маса до маса, любезно ме помоли да я разгледа. Взе я в ръцете си, видя колко тежи, отвори я и се провикна: „Келнер! Момичетата си носят вино. Дайте чаши насам!“ Вместо да се сдухам, че е извадил бутилка „Керацуда“ от чантата ми, аз му заявих, че това е най-хубавото гръцко вино. Разбира се, добре знаеше какво е и колко струва. По-важното е, че половин час по-късно имахме запазени места на масата му в Mascara.
00:08 Двайсетте стъпала към подземния рай ни водят надолу и в същото време – към горните етажи на града. Обещават ни приказно кралство само срещу две изпитания в лабиринта: да не паднем и да минем през деликатната политика на вратата. След тестовия catwalk и като през дорийски поратал тържествено влизаме в клубния Ватикан. Макар да е напудрила носа си, Mascara още ми напомня на еротиката на Кубрик – фасадата й е като тази на провинциалното имение от филма, със стени, които умеят да пазят тайни. Стогодишните полилеи осветяват новия под и старата геометрия на желанията. И карнавалът започва.
МЧ: Черно и бяло? Колко метафорично… Клубът е кариран в квадратните плочки на доброто и злото. Похотът и невинността.
М: Още две малки и ще виждате само компромиса между двете… (смее се.)
Е: Дали Светльо знае, че мозаечната подредба е древен символ на реда? И че черно-бял е подът в храмовите съдилища на Древен Египет…
М: Я по-добре вижте фараонките на сцената!
МЧ: Бели робини… Май единствените, които ги гледат, са „илюминатус минор“…
М: Да, тази вечер тук има прекалено много абитуриенти… Имам чувството, че съм в новобранска рота. Да измислим ли нещо?
МЧ: Току-що видях в Instagtam, че синът на един известен адвокат е тук… Да кажем ли, че днес е моминското ми парти и го каним на масата ни? (смее се.)
E: Или да направим един кръг срещу течението, минавайке през черната VIP зона? Като сьомга, която се опитва да изплува в горната част на реката и да хвърли хайвера си…
02:00 Следваме процесията през златните полета на „Маринела“. Подминаваме експонатите от епохата Токугава. А после и разпнатия мъж и жена във фоайето, питайки се дали има въскресение в хедонистичния ашрам. Неусетно стигаме до блестящата фуния на Суецкия канал. Ще минем през нея, през самурайския шпалир и чак тогава ще се превърнем в богини сред черно кадифе и кристали. Имаме си запазено островче и го обрамчваме като кораби, попаднали в безветрие. Остава ни надеждата, че ще намерим все някой, който да ни покани на трибуните на клубния амфитеатър. Високо в социалните геосфери.
М: Каквото било – било. Тук се играе ва-банк. А и още не съм се целувала с никой.
Е: Добре дошли в кафе театъра на времето. Леля ми току-що ми прати есемес. Пита ме дали още сме във вариете „Амбасадор“. Отговорих й, че е закъсняла с около… трийсет години. Ако дойде тук, ще изглежда като арабка в магазин на „Victoria’s Secret“.
МЧ: Представяте ли си какво е? Веднъж, още бях стюардеса, попаднах в Рияд, столицата на Саудитска Арабия. И по-точно в заведение, в което се пие само чай и не се допускат никакви мъже!
Е: А ние пеем „Малко кученце ти подарих“ и „На ти кинти, кифлите с теб да ги черпиш по един Moet“… После качваме в снапчат. Нищо, според учебниците, при масово пеене се освобождава окситоцин…
МЧ: А ти какво очакваш? Разговор за изчезналия флот на тамплиерите? Тук поне хората наистина се забавляват. Не седят и не гледат лошо. Казваш „наздраве“ и чупиш чашата. Дай да ти покажа!
М: Ето, започна обратното броене… Кой щеше да излиза сега? Алисия?
Е: Ще се завърти като комуникационен сателит под метеоритния дъжд от салфетки.
МЧ: Мой – погледа ти мой, в устните ти мой…
М: Пише ти го на-ли-це-то… Боже, толкова тунинговани жени сигурно е имало само в имението на Хю Хефнър.
МЧ: И то по празници… А мъжете – отвсякъде блести Plein!
М: Все още основен белег на йерархията е сепарето. И по-точно това колко точно се виждаш от него…
Е: Само че тук е обратното на Колизеума. Колкото по-високо седиш, толкова по-високо седиш.
М: Наистина, все едно сме на римския площад. По средата на празненство с жертвоприношения. Виждате ли таблата със салфетки, която се задава към масата ни? Привилегирован поздрав в Megami.
МЧ: Аз имам и по-диви истории. Веднъж един тип нахлузи барабана, проби го с глава и започна да танцува около масата ни. Все още обаче търся момчето, което една нощ пи шампанско от обувката ми. Мисля, че е новият прочит на „Пепеляшка“.
