Имало едно време една Франсоаз Куаре, но вкъщи всички я наричали Кики. Като най-малкото дете на буржоазни родители, Кики била дива и разглезена. Завършила традиционен католически колеж и кандидатствала в Сорбоната. Къде другаде? Дъщерята на заможен предприемач и на светска лъвица-реститутка трябвало да учи най-малко във втория най-стар университет в света! Речено – сторено. Е, да, ама Кики била толкова безразлична към сухия учебен материал, че скоро помахала за сбогом на La Sorbonne… И как я наказали родителите й? Оставили я вкъщи до края на лятото, а те заминали да се плацикат на Френската Ривиера.
И ето я – на седемнайсет и напълно сама в Париж! Денем живее на изпаренията на светския живот в едно кафене, а нощем трака на портативната „Ремингтън” в облака на цигарите „Голоаз”. Само няколко месеца по-късно Франсоаз взима ключовете от черния „Буик” на татко си и удря спирачки на Сен Жермен де Пре пред издателство „Жюлиар“. Осемнайсетгодишна и с първата си сериозна дилема: как да похарчи стоте милиона франка от издаването на дебютния си роман!
Очарователното малко чудовище, както я наричат, е Франсоаз Саган. А романът, който издава на осемнайсет – „Добър ден тъга”. Разказвам ти тази история, защото е пример за това как едно емоционално състояние може да бъде по-силно от сто курса по творческо писане. И как някои литературни диаманти просто нямат нужда от шлифоване.
И все пак: ако във всеки от нас дреме по едно малко сладко литуратурно чудовище, тогава защо съществуват всички институции по творческо писане – от прочутата програма на Университета на Айова или литературния институт „Максим Горки” до новите школи по редовете на света? Уви, не всички сме като Кики. Но следвайки знаците на опита, вярвам, че можем да станем дори по-добри от нея. Нека бъдем реалисти и изискваме невъзможното. Добре дошъл в Парка на думите.
