Тед Качински e гениален математик, анархист и най-дълго преследваният убиец в историята на ФБР. Той е равностранен екзистенциален триъгълник, между чиито ъгли смисълът лудува като топче за Пинбол.  

Често играя на тази игра. Намислям си година и проверявам какво съм правила аз, докато светът се е обръщал с главата надолу. В късното лято на 1995 г., докато аз съм си купувала билет за „Опасен ум“ и големи пуканки, в една кухня в американския окръг Скънектади, Дейвид Качински нагазвал до колене в очите на майка си, поемал си дълбоко дъх и й казвал: „Тед е Юнабомбър, мамо. Терористът, който вече седемнайсет години жонглира с бомби над американските университети и авиолинии. Ти си неговата майка. А аз съм брат му.“ Наказан като Сизиф за своята прозорливост, по стръмния склон на вината, Дейвид не спирал да бута камъка на съмнението: „Но що за брат би сложил пръста си на картата, посочвайки на ФБР къде точно е Тед и колибата?“

Докато четете това, Тед Качински опитва да се обеси на мръсното си бельо в „Алкатраз на Скалистите планини“, където излежава четири доживотни присъди за убийство. И все пак, от всички истории за изключителни симфонии, маслени платна и тройни скокове до вечността, тази за гения на злото ми е любима. Но откъде започва тя? Ако питаме брата на Юнабомбър, Дейвид, историята започва от мига, в който мама Уонда му казва, че кръвта вода не става и е по-добре никога да не изоставя Тед. Ако питаме Карл Густав Юнг – от деня, в който един професор по психология подлага Качински на отвратителния си експеримент. А ако се консултираме с американския писател и примитивист Хенри Дейвид Торо – от първата нощ, която Тед прекарва в Колибата. И там, под пълната луна на пустия Линкълн, Монтана, от млад и обещаващ професор се превръща в самотен вълк. Историята на Юнабомбър трябва да бъде разказана три пъти.

Глава първа: Ледените братя

Лятото на 1950 г., Евъргрийн парк, Илинойс. Предградието гъделичка небето с привидно вечнозелените си дървета, а мотото му танцува лимбо под хоризонта на Чикаго. „Вашето бъдеще е тук!“ Последното, което важи за Тед Качински. Син на полски емигранти, той е беглец от дете. Или пори дъбовите сенки на Чикаго, докато киселина не потече във вените му, или топурка по стълбите към тавана, за да се скрие от чичо Стенли и съседското хлапе Ралф. „Защо Теди бяга от хората, мамо?“ – пита веднъж Дейвид, а Уонда му разказва за ужасния обрив, който Тед получил като бебе и как след престоя си в болницата, се върнал с парчета скреж в погледа. „Каквото и да става, не оставяй брат си, Дейв. От това той се страхува най-много!“

До лятото на 1995 г. Дейвид никога не го прави. Ръкопляска на Тед и неговите листчета с амоняк и йод дори когато гърмят над вечерята. Пропуска неделния риболов с баща им Тиъдър, за да чете с батко си списание Scientific American в обедната мараня. Следва брат си и по стръмните стълби към Харвард, макар че се спъва и пада: не всеки тийнейджър може да прескочи последната година в гимназията и да се приземи невредим в Кеймбридж. Внимание, Дейвид придружава Тед дори в пустошта… Едно цяло лято кръстосва с него из Канада, дишайки като хлороформ възгледите му против цивилизацията. „Наистина ли се налага да се прибираме, Дейв?“ – поглежда го Теди между трегера на небето и пасищата на Небраска. Дейвид не отвръща нищо. Само си представя мекия диван у дома, топлата прегръдка на мама Уонда и се усмихва плахо. Скоро двамата си купуват парцел от гористи земи край Линкълн, а познайте какво прави Тед? Убеждава брат си, че в името на автентичната самота, трябва да си построи колиба някъде другаде. „Така или иначе сме затворници в една и съща интернационална килия, по-добре да не се бутаме много.“ Може и да не ви се вярва, но дори тогава Дейвид не спира да идеализира брат си. Той послушно се отдалечава на хиляда мили, вдига колиба в дивата част на Западен Тексас и прекарва там следващите осем години. Но както често се случва във връзките – на единия просто му омръзва… В един особено брадясал и разчорлен ден Дейв се събужда с мисълта, че с Тед не просто живеят в две отделни пустини, а в два различни свята. Че ако за него животът сред природата е духовно пътуване, за Тед е нещо съвсем друго. И все пак! Тед никога не би пратил взривоопасен подарък на университетски професор в Чикаго. Не би опитал да взриви самолет. Камо ли да убие президента на United Airlines Пърси Ууд. Нали? За Бога, та брат му има коефициент на интелигентност 167! За всеки случай, нека затаим дъх, докато Пърси отваря колета на връх рождения си ден. Колко мило… Копие от книга, озаглавена „Ледените братя“! И бележка: „За човека, който взима важни решения, касаещи общественото благополучие. Приятно четене.“ И бум! От издълбаните страници се разнася облак от тресчици. Дървени шрапнели в атомен танц. Забележете зеленото мастило, с което е написан адресът. Забележете и фамилията на Ууд. И издателството, Arbor House (Дървената къща) с лого на листо. Това е дървесният почерк на Тед – намек, че от тук нататък често ще използва дърво в бомбите си. В случай че има метал, върху него ще са изписани инициалите КС. Клубът на Свободата… През 1990 г. Дейвид Качински, неподозиращ за бомбената кампания на брат си, официално напуска Клуба. Той пише на Тед, че от своята тексаска колиба се мести в Скънектади, за да се ожени за гаджето си от училище, Линда Патрик. Тед му отвръща с гневно писмо от 20 страници, в което най-милото изречение е „Да обичаш, означава да си емигрант.“

Глава втора: Експериментът

Талантът възпитава в прекомерна гордост. Рано или късно умът става слуга на егото. На крехките шестнайсет Тиъдър Качински, блестящо, но уязвимо момче, напуска Евъргрийн парк и отива да учи висша математика в Харвард, където дърветата понякога капят. Най-големият недостатък на патрицианската сграда, в която е настанен, е че там Тед не е единствената блестяща звезда. Същата година в Харвард са приети още десет момчета като него. Всички на възраст шестнайсет. Сред лигата на необикновените на ул. „Прескот“ 8 е синът на уелския поет Дилън Томас, както и най-добре облечените умници в света. О, да, през 50-те Харвард е снобарско място: ако нямаш повече от две ризи и два панталона, никой не иска да говори с теб. А Тед има точно толкова – дори когато се мести в „Елиът Хаус“, общежитие и социален клуб с високо реноме. Вратата на стаята му е винаги затворена. Ако в началото слиза за вечеря, после започва да носи храната направо горе и от стаята му се разнася мирис на развалено мляко. Но този свят не е чак толкова несправедлив: не е нужно да ухаеш на Tom Ford, за да станеш пръв по Човешка еволюция, да спечелиш награда за дисертацията си или да те поканят за помощник-професор по математика в Калифорнийския университет в Бъркли преди да навършиш 25…

Но сега последвайте сянката на Тиъдър покрай „Дивинити авеню“ 7. Игнорирайте факта, че днес там се помещава Катедрата по молекулярна и клетъчна биология. През 1959 г. това „божествено“ място е заето от стара лаборатория, в която Катедрата по социални отношения си играе с хора. Тед е още втори курс, когато се записва в програма по изследване на поведението, ръководена от уважавания професор по психология Хенри Мъри. Докато работил за предшествениците на ЦРУ по времето на Втората Световна война, този симпатяга Мъри разработил система, с която шпиони да издържат на интензивни разпити. Години по-късно той продължава изслезванията си в Харвард – този път върху Качински с кодово име Lawful и още двайсетина студента.

„Какво точно трябва да правя, Мъри?“ – пита Тед в сумрака на поредното изпитание. Наред с останалите, Lawful е заставен да напише есе за житейската си философия и да я защити пред друг студент. Когато пристига в къщата обаче, Тед осъзнава нещо: това не е просто друг студент, а студент по право, обучен да го притисне до стената, да го разкъса на парчета, да се изпикае върху идеите му. Експериментът разпалва у Качински небивала омраза към психолозите – един ден той ще я опакова добре и ще я прати като колет на прочутия психолог Джеймс О’Конъл. Засега обаче все още излива чувствата си само на хартия. Той пише есе срещу спонсорираните от правителството научни изследвания и опитва да привъвлече други студенти към своя протест. Никой не му обръща внимание. И тук е ключовият момент в тази глава от историята. Точно тук ценностите на Тиъдър, и дипломите, и двете ризи с двата панталона, и доброто, и злото – всичко подскача в безтегловност като вода при нулева гравитация. Точно тук да разсъждаваш върху ума на Тед става безсмислено колкото да разсъждаваш върху плеромата, която Юнг описва в своите трудове… „В нея е нищото и всичкото.“ – казва Юнг и пояснява, че ако плеромата няма качества, защото съдържа всички качества, то същинската природа на човека е разграничеността. Ние разграничаваме в плеромата качества, които не съществуват. Двойки противоположности, които се уравновесяват взаимно: редно и нередно, умно и глупаво, красиво и грозно, живо и мъртво. Според Юнг, ако ние спрем да разграничаваме, ще излезем извън природата си и ще се разтворим в нищото. Може би в Тед доброто и злото не са обособени едно от друго и тъкмо затова се унищожават взаимно. Та нали самият той казва, че „човек трябва да балансира между борбата и смъртта, между загубата на свобода и достойнството.“ Може би гениалният ум има същото устройство като Вселената, където нищо не е повече от другото, а кръвта не е по-тежка от водата. Гузната съвест на Дейвид е разграничеността. Леденият поглед, който Тед ще отправи към Дейвид в съда, е плеромата.

Глава трета: Колибата

Дърветата в Бъркли току-що са се раззеленили, когато Тед напуска университета с мотива, че не вижда смисъл в онова, което преподава. В багажа му няма много: две ризи, два панталона и книга от любимия му писател Хенри Дейвид Торо. Торо е бивш възпитаник на Харвард. И, какво съвпадение – на възрастта на Тед, когато век по-рано зарязва преподавателската си кариера и става отшелник. Убеден, че масата е роб на собствените си притежания, Торо си строи малка колиба на брега на Уолдън Понд. Така ще направи и Качински. Той дори копира скицата на Торовата колиба, доказвайки, че двамата са вълнуваща дихотомия. Разбира се, верни на своята природа, ние ще се опитаме да ги разграничим: Торо е философ, поет и герой, а Качински е обречен месия, луд и злодей! Но не можем да пропуснем и приликите… И двамата агитират към автентичен живот чрез опростяване. И двамата вярват, че ако хората се откъснат от технологиите, ще бъдат свободни. В своята изолация Торо пише любимата американска класика „Уолдън“, а Тед – „Манифестът на Юнабомбър“, разширена версия на есето от Харвард. Въпросът е: можем ли да оправдаем Качински, като го разграничим от самия него? Обиденият гений, който става сериен убиец, от антиутопичния оракул, който бленува за Америка от 19-и век и предвижда „Матрицата“ години преди Уашовски да я покажат на екран: „живот с електроди, посадени директно в мозъците ни, които манипулират мислите ни…“ Пред ФБР оправдания няма. В една априлска сутрин, преоблечена като умряла лисица, федералните най-после стигат до колибата. Стърготини от алуминиеви механизми, шишенца с взривоопасни вещества и машината, на която е написал Манифеста – доказателствата, че Тед Качински или заподозрян номер 2416 е Юнабомбър, са неоспорими. Между боклуците екипът се натъква и на напълно готова за изпращане бомба. „Копеле! Значи не е възнамерявал да спази обещанието си! Когато ни прати Манифеста, се закле, че ще спре с бомбите веднага щом текстът бъде публикуван от „Ню Йорк таймс“ и „Вашингтон пост“!

Но да се върнем в онази малка като кутията на Пандора кухня в Скънектади. Този път копието от Манифеста не дели Дейвид и майка му, а Дейвид и съпругата му Линда. Няколко месеца преди арестуването на Тед, Дейвид за пореден път го чете с надеждата Линда да греши. Не е ли велик животът? След като учени и аматьори от цяла Америка разнищват текста, молейки се да открият следа и въпреки дългогодишните усилия на ФБР, тъкмо Линда е тази, която хваща Юнабомбър… Професор по философия, тя открива прилики между стила и идеите от Манифеста и тези от писмата на Тед до Дейвид. Ако Нобелът само понякога е самотата, щастието винаги е самоделна бомба. Накрая плановете гърмят в собствените ни ръце. Знаете ли коя е изобличаващата фраза, която превръща Качински от фолклорен герой в доживотен затворник? Не можеш да носиш две дини под една мишница.

Днес Дейвид продължава да пише на Тед, а той – да мълчи. Малкият брат превърта един конкретен момент в съзнанието си: как в съда Теди освобождава служебно назначените му адвокати, защото искат да пледират невменяемост. Той предпочита да бъде мъртъв, отколкото луд! А затворът е най-лошият му кошмар. Там е под контрола на други хора, откъснат от небето и пустинята. Ако можеше, Торо сигурно би потупал Дейвид по рамото, а Юнг би му казал: Освен клет затворник, брат ти е лицемерен планинар, който проповядва живот сред природата, а в личните си дневници се хвали как мята празни консерви из гората. Докато атакуваше учените, Тед Качински нападаше всъщност себе си и собствената си отчужденост от този свят. И все пак, скъпи ми Дейвид, Юнабомбър е всичко и нищо от това…